Седмица 143. Лука. Castagnaccio и cecina (нахутник).

След последния уикенд в Сиена, официално обявих събота за приключенски ден. След гледане на картата и на билетите, общо взето просто избрах Lucca. Видях обаче, е градът е доста малък (тоест туристическата, стара част) и взех мъдрото решение да си купя билет за връщане в 15:30. В последствие се оказа, е билетът е валиден 4 часа, така че реално можеш да си удължиш престоя. Пътуването ми пак беше около час и 20-30 минути, но тук влакът е страхотно транспортно средство. Има даже контакти и масички, така че винаги си зареждам телефона хаха :))

Градът е бил столица на Тоскана за определен период и в момента е един от най-богатите в провинцията, което се дължи на търговията с коприна, зехтин и други продукти.

Отправих се първо към катедралата, където попаднах на супер опция за билет – студентски, комбиниращ катедралата, кулата към нея, музея и още една църква, разкопките под нея и нейната кула – за 6 евро. Странно е, че и в Сиена, и в Лука катедралите се заплащаха. Това е доста нетипично според мен, особено за малък град.

Катедралата ми хареса, имаше дори много хубава листовка с план и описание кое какво е. Повече информация тук. От кулата не останах много впечатлена, защото отгоре всичко беше преградено и реално градът почти не се виждаше от мрежите. Камбаните обаче бяха интересни. Катедралата отвън (лявата снимка), както и друга църква (Chiesa di San Michele in Foro – дясната снимка) в центъра на града (където между другото попаднах на сватба) имат доста сходен вид, който се различава от архитектурите, които съм виждала досега. Изобщо италианската архитектура ме изумява всеки ден. Толкова различна и интересна.

Разбира се, след разглеждането на първите забележителности, вече бях гладна. Отново отворих Trip Advisor и открих известна пекарна и че типичното нещо било някаква нахутена пърленка. Отидох там и въпреки че не ми вдъхваше доверие – по-скоро ми приличаше на място за пица на парче в България (то се оказа, че всъщност е място за пица на парче де..). В крайна сметка, точно когато отидох нахутената пърленка свърши и трябваше да се чака 10-15 минути. Поради тази причина си взех нещо друго типично – castagnaccio – кестеново брашно, зехтин, кедрови ядки, орехи, топла вода, розмарин. Оказа се, че в Тоскана използват доста други видове брашно, освен пшеничното. Това уж солено нещо бе доста безвкусно дори за мен – не мисля, че имаше каквато и да било сол, а самата консистенция беше по-скоро жилава и глетава. Отгоре му бяха сложили розмарин, който хем обичам, хем ми е малко метален на вкус и кедрови ядки. Не беше чак лошо или гадно, но бих го определила като нещо странно. С подобни съставки имат и сладка версия – нещо като кестенова торта (със стафиди, вино и т.н.)

Продължих да се разхождам, но след половин час знаех, че определено съм още гладна…след кестеновото нещо. Та търсех прословутото нахутено “нещо”, което в ума си нарекох “нахутник”, тъй като го съпоставих с нашия пататник. За разлика от Сиена, където на всяка крачка имаше пекарни, фурни и малки магазинчета, тук преобладаваха джелатериите. В крайна сметка случайно се сблъсках с едно място, където пак имаха пица на парче и прословутото нещо, което търсех. Имаха три вида – plain (без нищо), с картофи и с тиквички. С тиквички май е доста популярно, но са от тези тъмните, които на мен не са ми супер любими. Заложих на класическата версия. Снимах храната, менюто и всичко в заведението, според което съставът е чисто и просто нахутено брашно, зехтин, вода, сол. Cecina (чечина; ceci – нахут) се оказа нещо много вкусно. Тънко, хрупкаво, засищащо, защото все пак е от нахут и най-важното имаше сол и някаква мазнина, които придаваха вкус. Леко хрупкаво .. и изобщо ми хареса много. Бих опитала пак.

Едно от първите неща, с които се сблъсках в Лука бяха сергии, малко като нашите пазари по празниците на селата. Изглежда все едно продават какви ли не “боклуци”. Навсякъде обаче имаше и големи щандове с някакви сладки. Няколко пъти ги заглеждах, но на третия път, се спрях, за да снимам машината, която ги произвежда.

Оказа се, че това са някакви типични бисквити – Brigidini di Lamporecchio, които се правят от брашно, яйца, захар и АНАСОН. Да, анасонът е единственото им специфично всъщност. Тънки са като чипс обаче. Докато снимах машината, продавачът, италианец разбира се, ми се усмихна и просто ми подаде една бисквитка, за да опитам. Не мога да кажа, че са ми фаворит, просто защото не обичам анасон особено, свързвам го само и единствено с мастика. Въпреки че обичам да мириша мастика и като малка дори в ресторантите, където някой пиеше мастика на мастата, го молех да ми даде чашката, за да я мириша….но в бисквита…някак не е моят вкус. Продават се в две разфасовки – малък и голям пакет за 3 и 5 евро съответно.

Наближаваше времето да си тръгвам и като един завиден джелато фен от последния месец (хаха!) нямаше как да не опитам и джелатото. В Сиена не открих място, което да ми вдъхва доверия, но в Лука се бях подготвила – La Bottega del Gelato. Четох, че дори си пекат фунийките, знаех кой вкус се препоръчва и директно отидох там. Разбира се, държат джелатото в метални канти, а не на купчини с украси отгоре (по това разбираме, че е качествено, нали знаете?). Та влязох там и си взех най-малката възможна кофичка (защото дори не бях гладна вече) и за жалост се оказа, че за ръчно-направените фунийки се плаща доста повече – 5 евро. Та си взех най-малката опция – 2 евро и два вкуса – солен шамфъстък и червено грозде.

Соленият шамфъстък беше нещо, споменавано във всяко ревю на джелатерията. И определено си струваше. Супер наситен вкус на ядки и супер отчетлив солен послевкус. Нищо общо със соления карамел, който съм опитвала, който винаги си е бил сладък. Тук дори не знам дали имаше захар. Перфектна консистенция, парченца шамфъстък вътре. Между другото имаха и “сладък” шамфъстък. Изобщо перфектното попадение! Червеното грозде също ми хареса, въпреки че това беше значително по-сладко. Като цяло забелязвам, че тук сортовете им грозде са доста сладки. Или поне аз все попадам на такива. Не мога да ям много, защото просто ми става сладко, което е странно.

Лука се оказа доста малък град – целият “стар” град може да се прекоси за 10 минути в посока, но пък има много интересни улички, сгради, църкви! и изобщо много хубава атмосфера. Беше препълнено с туристи отново. И въпреки че хранителният ми туризъм преобладаваше, градът се оказа много симпатичен и приветлив.

 



HEALTHYLICIOUS

УЕБСАЙТ
☆ YOUTUBE
☆ INSTAGRAM

FACEBOOK

PERSONAL

FACEBOOK
INSTAGRAM
УЕБСАЙТ
БЛОГ

 


 

 

 

 

 

х Анелия

 

One thought on “Седмица 143. Лука. Castagnaccio и cecina (нахутник).

Leave a Reply