Седмица 112. Италия. 23.

Италия, Италия, Италия! Голямо вълнение ме обвзе, когато с родителите ми решихме да прекараме рождения ми ден в Рим (имаме си традиция да се събираме някъде из Европа покрай рождения ми ден :)) ). Преди 8 години беше първото ни посещение на Италия, но тъй като бяхме с колата не стигнахме до столицата, но пък обиколихме Венеция, Милано, Пиза, Генуа и други малки градчета. Винаги съм си спомняла Италия с много любов и вълнение и съм я описвала като едно от най-хубавите места, на които съм била. Разбира се, това означаваше допълнително вълнение и този път.

За щастие летях директно от Абърдийн и за около 8-9 часа стигнах до Рим. Имах престой в Амстердам – за първи път кацам там и останах много впечатлена от летището. А, даже успях да си намеря и перфектното място за закуска – Harvest Market – хапнах бъркани яйца, печен домат и картофи соте. Преди винаги смятах, че по летищата има само ужасна храна и пакетирани сандвичи, но се оказва, че всъщност има и заведения, които готвят на място прясна храна. Летището беше пренаселено в 8 сутринта и не можеше да се разминеш от хора. Но пък имаше много интересни магазини. А, аз имах заръка от майка ми да намеря насипно кафе на Douwe Egberts, което да й занеса.

В събота по обяд пристигнах в Рим и първото нещо, което сторих след като се озовах на гара Термини бе да пия любимото и така бленувано италианско кафе – късо, силно и ароматно. Ммм! Беше точно това, което исках. Времето не беше много обещаващо и останах леко разочарована, тъй като през цялото време си представях колко ще е топло за разлика от Шотландия и как ще се разхождам с поличка и слънчеви очила. Уви, не беше така.

Ние, като видни туристи още първия ден се впуснахме в обикаляне. Хотелът ни се намираше на по-малко от 5 минути от фонтана ди Треви (страхотна локация, да!) и общо взето “метнахме” багажа и излязохме. Хапнахме така любимите ми кестени, купени от улицата. Разхождах се с хартиена карта, заграждайки всичко, което сме видели. Беше толкова вълнуващо! Видяхме фонтани, площади, Пантеон, църкви и още много забележителности още първия ден. Рим се оказа пълен с толкова много история. Всяка сграда, всеки ъгъл, всеки площад и фонтан бяха някак обсипани с история, изкуство и красота.

Градът определено ме впечатли с многостта си. Всичко си имаше – толкова “пищен” спрямо изкуство и архитектура град не бях виждала. Това, което ми направи лошо впечатление още първия ден бяха много туристи. Та ние бяхме там през февруари (което според мен не е туристическият сезон), а имаше толкова много туристи. Направо беше трудно да се разминаваш с хората по улиците, което признавам си, ме напрягаше често.

Разбира се, още първата вечер седнахме изморени в първата тратория, която видяхме и си поръчахме три пици. Дойдоха големи, топли, свежи, пресни и тооооолкова вкусни! Беше вълнуващо. А виното – и то беше вълнуващо. Няма по-хубаво от това да пиеш чаша червено вино в компанията на родителите си, в типично италианско заведение насред Рим.

А, пицата – защо толкова се вълнувах за нея ли? Защото с месеци попадаше в графата на забранената, нездравословна, непозволена, “страшна” храна. Да, това са последствията на проблемите с храненето, на хранителните разтройства и всичкото обсебване от храна. Първата си истинска пица хапнах през зимата в ла Пастария във Варна – знаех, че ще е много вкусна, знаех всичко, но се страхуват не само от това дали тестото е без мая, дали е с глутен, дали е без захар, дали в доматения сос има захар и колко консерванти и подобрители има във всичко – този глас някак можех да го заглуша, но се струвах и от това дали ще изпитвам вина после, дали ще го обмислям и т.н. Но пък се престраших….и беше прекрасно! Още когато разбрах, че ще ходя в Италия, бях решила, че 4те дни, които съм там, ще съм безстрашна – ще ям каквото искам, ще опитам различна италианска храна, няма да съм строга със себе си, няма да го обмислям и просто ще се насладя. Е, почти го направих и почти успях (продължението на пица сагата е в края на поста)

В неделя посетихме Колизеума – където валя дъжд, купихме си чадъри от многобройните “сърове”, продаващи такива на улицата, чакахме за билети за хълма Палатино (за да избегнем дългата опашка на самия Колизеум, тъй като билетът е общ). Разгледахме хълма в дъжда и не успяхме да му се насладим изцяло, но пък се поснимахме. Колизеумът се оказа по – различен от това, което си представях. Не очаквах площите в средата да са открити – по-скоро си предсавях зелена полянка и че това е стадион, а то се оказа, че е било цяло селище и гладиаторите реално са живеелите в помещения под арената. Изобщо много интересно. Нали знаете обаче как толкова много пъти сме виждали римски, гръцки или всякакви старинни и уж величествени неща навсякъде из Европа? Ресторанти с гръцки колони, имитации на римски неща, че сега, когато ги виждам на реалните им места, ми се струва изкуствено – трудно ми е да осъзная, че това е оригинал и същестува от хиляди години.

Понеделник бе денят на Ватикана. Описанието ми е само и единствено “Уау!”. Мислех си, че съм ходила в доста музеи в Европа и че съм виждала пищните неща – винаги сравнявах всичко с Версай, Франция и техните крале, защото смятах, че това означава златен и пищен, богат дворец. Но, о, колко съм се заблуждавала! Имахме билети за музеите на Ватикана, които наистина са много и наистина отнема поне 2-3 часа просто да минеш през тях. Има толкова, толкова, толкова много събрана история вътре, че в един момент чак се изморяваш да ах-ках и да се прехласваш. От стая в стая, коя от коя по-обсипани и украсени – със злато, с картини, с карти – няма и милиметър, които да не е украсен и помислен. Стаята с картите бе една от залите, които ме впечатлиха най-много. Но е истина, че по ни какъв начин не могат да се класифицират. Ако във френските или австройските дворци има по 1-2 впечатляващи зали (обикновени огледални, златни или бални), то тук всички са такива. Сикстинската капела също бе по-различна от очакванията ми – винаги съм си представяла, че така известната фреска на Микеланджело (Създаването на Адам) е всъщност целият таван и заради това е толкова известна (признавам си, не се бях интересувала предварително и не бях търсила как изглежда). Купища известни художници са допринесли за изрисуването й, а картините са всъщност сцени от живота на Мойсей и Христос от Стария и Новия завет. Самата капела е претъпкана от хора, които буквално стоят наредени като сардинки и гледат нагоре. Снимането уж е забранено, но всеки тайно насочва телефона си нагоре. Охраната прави забележка за шума и често те приканва да излизаш, защото няма място.

Площад Свети Петър е първото нещо, с което се сблъсква туристът във Ватикана. Голям, пищен и най-вече “обсипан” с хора, щъкащи напред-назад и чудейки се дали има как да избегнат опашката. Оказа се, че и ние направихме същото. Вярно, имахме билет за музеите, но нямахме за базиликата. Съответно се оказа, че трябва да чакаме….а, опашката беше по целия площад. Как обаче да отидеш до Ватикана и да не видиш “най-голямата църква в света по площ и обем”? Аз вече бях примряла от глад, тъй като в музеите открих само салата с риба тон, но вървенето цял ден вече ме бе изтощило. Въпреки това упорито казахме, че ще чакаме. Отне около час и малко дъжд, но пък нали си имахме чадъри. Св. Петър е нещо огромно и величествено. Влизаш вътре и направо те поглъща. Не съм най-религиозният човек , но там определено не се чувствах много добре, противно на място като това. Енергията на Ватикана е пропила всичко – лъха на власт, на влияние. Няма я онази невинност и чистота, присъщи на една църква. В средата се мъдреше нещо като олтар, приличащ повече на място за жертвоприношения за Дявола. Майка ми автоматично я заболя главата, така че не се задържахме дълго вътре … а и честно казано бяхме толкова изморени вече. Не се почувствахме много добре в базиликата, но пък си струваше да се види – уникално произведение на изкуството е, но не и свято място в моите очи. Хилядите туристи, минаващи от там, са изпили всичко свято, а Ватикана излъчва главно чувство на власт и влияние.

Вторник (рожденият ми ден) прекарахме уж по-лежерно. Най-накрая имаше малко слънчице. Разходихме се до маркета (обичам маркети!), които се намира точно до гара Термини и е много “модерен” – има си карта, табели и описания и всяка сергия или по-скоро магазинче е отделено – изобщо много е цивилизовано и изобщо не прилича на типичния маркет. Имаше всичко – през пица и паста до морски дарове, суши, месо и т.н. Включително шоколадови бонбони, фрешове и веган сандвичи. Опитахме аранчини – известното италианско предястие в Рим – нещо като панирани и пържени оризови топчета с различна плънка.

Рожденият ден продължи с Grezzo – Raw Chocolate. Разбира се, няколко седмици гугълвах и търсих във всевъзможни приложения като TripAdvisor и Foursquare места, където продават здравословни десерти , сладолед без захар или къде правят пица с квас. Оказа се, че Grezzo ни е на път и нямаше как да не минем от там. Още с влизането, бях безкрайно развълнувана. Не просто имаха много, много продукти – цели тортички, малки пастички в чашки, бонбони, бисквити, но и шоколад! А порциите бяха толкова добри, че спокойно можеш да опиташ няколко неща. Още в началото бях решила, че ако седнем в готин ресторант на рождения ми ден и ако някой си поръча тирамису и е домашно правено, ще го опитам и ще му се насладя, без да мисля за захарта. Но така се получи, че в Grezzo имаше сурово тирамису! Йес! Разбира се, избрах това! Майка ми хапна плодов чийзкейк, а баща ми нещо с ядки, което не запомних, защото бях толкова развълнувана от моето тирамису. Духнах свещички, снимахме се и беше ужасно вкусно! Нямаше как да пропусна да си взема и сладолед, попитах кои биха ми препоръчали и това беше лешник. Така че съчетах лешник и шам фъстък и о, уау! Така се топеше – уникален вкус! Ако имате път към Рим, непременно отидете там, наистина :))

Разходката продължи с другата огромна и величествена сграда – Националният паметник на Виктор Емануил II – още веднъж бяхме потресени от размера и величествеността на тази сграда.

А после – Трастевере – известният квартал, който уж оприличаваха на Монмартър в Париж и трябваше да е “арт”. Е, освен че имаше доста заведения (наистина много симпатични и италиански), нищо друго не ни впечатли. Обядвахме в малко, тясно ресторантче, което наистина имаше този така типичен дух.

Вечерята беше не точно по план. С месеци знаех, че искам да ям пица на рождения си ден, че ще е Маргарита вероятно, че ще е италианска, че няма да се чувствам гузно и т.н. Излязохме и минахме през фонтана ди Треви за последно, за да хвърля стотинка. Вече бяхме доста гладни и решихме направо да сядаме като видим заведение. Както се досещате обаче, точно до фонтана, което е едно от най-туристическите места – ресторантите също са доста туристически, за което ние не се сетихме. Просто седнахме. Поръчах прословутата пица Маргарита, а баща ми друга пица (него го болеше главата, така че вечерта вече започваше да се развива зле). Майка ми пък избра лазаня, защото искахме да опитаме всичко италианско. Храната дойде. И… останахме разочаровани. Майка ми толкова не хареса прословутата лазаня, че чак я върна. Моята пица не беше нищо особено – не беше лоша, но и не беше това, което очаквах. Разбира се, разочарованието бързо се появи. Вече се чувствах виновна, че майка ми си е върнала храната, че баща ми го боли главата, а аз ям гадна пица (която бях планирала толкова дълго). Майка ми вече ми предлагаше да отидем в друго заведение и да си поръчаме храна наново или да пием вино, но аз упорито си доядох пицата и се правех, че всичко е наред, опитвайки се да игнорирам ситуацията. Излязохме навън и тя продължи да говори за това, което ме разтрои допълните и си поплаках. Започна едно голямо убждаване да ходим пак в Grezzo за сладолед, да ходим да пием вино или да ядем пица другаде, но аз все пак бях изяла цяла огромна пица, нямах никакво място за повече храна. Върнахме се в хотела уж да пием вино, а аз тайничко си плачех в банята…. и така до следващия ден, където за първи път в живота си плаках на летище и в самолета – общо взето си ревах цял ден. Вече не беше толкова за пицата, колкото че не исках да заминавам, че исках да се прибера вкъщи с тях и че следващите 5 седмици ми се струваха ужасно дълги. Стоях си в самолета, гледайки през прозореца и слъзите просто се стичаха…има и такива моменти предполагам.

Тази вечер, майка ми ме прегърна и каза, че много се гордее с мен и как съм преодоляла всичко. Аз обаче избухнах в сълзи още повече, точно защото знаех, че не съм преодоляла нищо – че с месеци бях планирала тази пица и че с огромни усилия не бях мислила какво и колко ям тези дни в Италия – дали има глутен, дали има млечни продукти, дали има захар, консерванти и какво ли не. Изпитвах и вина, че те не са се забавлявали, останали са гладни и т.н. Чувствах се виновна и че аз съм тъжна и че изобщо мисля за такива неща, вместо да се забавлявам като “нормалните хора”. Ето това бе проблемът – постоянното сравнение с нормалните хора. Пишейки това сега осъзнавам, че нужда от такова сравнение просто няма. Всеки е себе си. И въпреки че пицата на рождения ми ден не беше най-вкусната на света, преживяването в Италия бе невероятно и съм щастлива, че го споделих със семейството си. Още много пица ще има. И ще е хубава, сигурна съм :))


За храната, която опитах:

  • пица с печени зеленчуци
  • талиатели с трюфелов сос
  • особуко
  • антипасти (+ типичното предястие от паниран цвят на тиквичка с аншоа)
  • ньоки с горгонзола
  • аранчини (първени оризови топчета с различни пълнежи)
  • сурово тирамису и сладолед
  • равиоли с рикота и доматен сос
  • пица маргарита


Още храна: 

 



HEALTHYLICIOUS

УЕБСАЙТ
☆ YOUTUBE
☆ INSTAGRAM

FACEBOOK

PERSONAL

FACEBOOK
INSTAGRAM
УЕБСАЙТ
БЛОГ

 


х Анелия